МУЗЕЙ НА НАРОДНИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ И ПРИЛОЖНИТЕ ИЗКУСТВА - ТРОЯН

Експозицията на музея

Музеят на народните художествени занаяти и приложните изкуства

в Троян е първият в страната, който показва в детайли народните художествени занаяти и като инструментариум, и като форми, функции и декоративни системи в основните занаятчийски браншове: керамика, дървообработване и металообработване, народен текстил.

Музеят се помещава в първата следосвобожденска обществена сграда в Троян – отначало училище, а по-късно и община, построена през 1881 г. от тревненския майстор Уста Генчо Кънев.

Реставрацията на сградата и адаптирането й за музей е дело на архитект Тома Богданов, а аранжировката на експозицията е на художника Иван Радев.

Експозицията започва с макет на троянската занаятчийска чаршия, но водещо място в нея има троянската битова керамика, разположена на целия първи етаж на музея. Хронологически е проследено историческото й развитие от керамичния неолит през енеолита, бронзовата и желязната епоха до Средновековието и Възраждането.

Показаната автентична грънчарска работилница дава подробна информация за производството на глинени съдове за един период от няколко столетия.

С великолепни произведения на местните майстори са показани ангобната, релефната и сграфито украсата. Проследено е зараждането и развитието на троянската шарка до оформянето на Троянската керамична школа. Специално място е отделено на рисуваната с цветни ангоби керамика, повлияна от стенописите на Захарий Зограф в Троянския манастир от периода 1847-1848 г., както и на началните стъпки на троянското грънчарско училище и правената от неговите възпитаници калъпена керамика.

В празнично-обредната система на Троянския край почетно място е заемала сватбената стомна — с надупчена шийка, украсена с пластичен християнски кръст, с въртяща розета — знакът на слънцето и живота. Един от най-интересните експонати от този раздел на експозицията е обредната сватбарска стомна от махала Габърска – 1861 г.

Друг важен съд свързан със сватбените обичай в Троянско е двойният сватбарски бардук. След първата брачна нощ в Троянско в ранни зори се изнасяла брачната риза. Ако честта на булката била запазена, черпели бащата с греяна ракия, гърмели и музиката свирела "да се чуе в цялото село". В противен случай поднасяли на бащата студена ракия и за да не се разтрогне бракът, той "изкупувал" нарушения морал в натура — давал на момъка ниви, ливади, гора.

Второ поле за творчески изяви на троянските майстори са дървообработващите занаяти. Тръгнали от горянската брадва – кривица, свредела и изнималото, с които балканджията прави утилитарните си битови предмети, те преминават през водния, крачния и ремъчковия струг и стигат до църковната дърворезба, която с великолепните си произведения слага венец на традиционния им майсторлък.

Експонираният крачен ремъчков струг от ХІХ в., на който е работил прочутият от двете страни на планината майстор Цанко Пенчев, показва технологичните процеси при изработването на дървените бъклици.

Допълнителна информация дават показаните инструменти и занаяти като бъднарство, бъкларство, пирография.

В залата на резбата и иконописта могат да се видят копия на части от иконостасите в Троянския манастир, църквата "Св. Никола". Иконописта е представена чрез домашно изработените икони — единични, диптиси и триптиси, както и от творчеството на професионалния иконописец и стенописец Пенчо х. Найденов (1800-1886 г.).

В залата на металообработващите занаяти са показани ковачеството, медникарството, златарството и оръжейничеството. Ковашкият занаят според поменика на Троянския манастир е имал свое еснафско сдружение още от 1812 г. Майсторите ковачи изработват предимно предмети за бита и селскостопански инструментариум. Още преди Освобождението Троянско става един от водещите медникарски центрове, естетически свързани с прибалканското медникарство. От 1850 г. майсторите имат своя кондика. С отделни майстори в Троян и чаршията в Ново село е представено златарството. Изработвани са предимно накити — пафти, колани, обеци, пръстени, гривни в техниките леене, коване, филигран с гранулация, апликиране на цветни камъни и седефени плочки с растителни, зооморфни и антропоморфни мотиви.

С определено емоционално въздействие са експонираните къщи и соба като основни части на балканджийското жилище. Подредбата им показва мястото и функцията на отделните съдове, на съоръженията като водник, камина, печка-джамал, одър, люлка, миндерлъци.

Показаните произведения на традиционното тъкачество са предназначени за облекло, уредба на жилището, битова употреба. Това са козяците, шарените черги, троянските "вързани" китеници, килимените черги "на ножове".

Най-старинни тъкани са козякът, халището и чергата в естествени цветове — сиви, бели, кафяви. Много разпространена е шарената черга с характерните цветови съчетания — червен, зелен, черен и жълт. Същата цветова гама е присъща и на килимената черга, отличаваща се по своя декоративен мотив и техника на тъкане. Троянският китеник, изпълнен във вързана техника и с предпочитания от троянката растителен мотив, е другата слава на домашното тъкачество.

Дребноформатните тъкани — конопени платна за ризи, обредни трапезници, ленени и памучни кърпи с пъстри прешарвания, копринените с ажури, черковните месали с техния багрен ритъм, възглавниците на кори, булчинските и моминските престилки, са неизбродно пъстро море, създавано векове със стан и ръка.

Народният костюм от Троянско е неделима част от българското традиционно облекло. Костюмът отразява икономическото, социалното и семейното положение на хората. Изработвал се е предимно от домашни тъкани.

Сукманеният тип женска носия е характерен за Троянския край. Сукманът е украсен с апликации от гайтани и се допълва от атлазена антерия, престилка и плетени чорапи. През лятото се облича бяла риза с елек или само елек с кенарени ръкави. През зимата се носи и ментан (връхна дреха без ръкави, подплатена с кожи).

Двупрестилченото облекло е характерно за селата Голяма Желязна и Старо село, където в качеството си на сезонна носия се е обличало през лятото.В тези селища видимите части на долното облекло са украсени с цветна бродерия.

Мъжкото облекло е от шаяк с гайтанена украса на потурите, салтамарката и елека. Носи се с бяла памучна риза. Поясът, навущата и калпакът допълват костюма.

Облеклото на местното население (и на градското, и на селското) е силно отворено към занаятите. Традиционният костюм е "занаятчийска направа".

В залата с тъканите са показани и мутафчийски произведения.

Мутафчийството е обособен е като характерен текстилен занаят, с активен живот през целия ХІХ в., със своя еснафска организация и пазари в Цариград, Босна и Херцеговина. Мутафчийството е занаят, свързан с транспорта. Майсторите мутафчии произвеждали въжа, чували, дисаги, торби и покривала за добитък (чулове) от козина на вертикален тъкачен стан.

По сведение на австрийския консул в България през втората половина на ХІХ в., наред с Панагюрище и Трявна, мутафчийството е най-развито в Троянския край.

Акцент в тази зала е станът за колани. Женският колан (зуница) е между най-типичните представители на коланите, тъкани с една много старинна техника, наречена на кори, каквито са характерни за цяла Северна България и Стара планина. Плевенско и Ловешко са център на тази тъкачна техника и на най-съвършените в художествено отношение образци от такива колани.

Последната зала на музея показва произведенията на майсторите от последните десетилетия на ХХ век.